Pick Language

Georgi Bardarov

Picture of Georgi Bardarov (c) Krasena Angelova

L’écrivain et scientifique bulgare Georgi Bardarov, professeur agrégé de conflits ethnoreligieux et démographie, est également vice-doyen du département de géologie et de géographie de l’Université de Sofia. Il a ouvert le cours le plus prisé sur l’art de parler en public et la rhétorique en Bulgarie, et fait partie de l’équipe créative de la maison d’édition et de production Musagena. En 2015, Bardarov remporte le premier télécrochet intellectuel destiné aux écrivains bulgares, intitulé The Manuscript, et publie ensuite son premier roman, Аз още броя дните (Je compte encore les jours). L’histoire s’inspire de l’histoire d’amour entre un musulman bosniaque et une serbe chrétienne lors du siège de Sarajevo qui eut lieu pendant la guerre de Bosnie. L’auteur remporte le prix du PEN Club et est sélectionné pour le roman de l’année en Bulgarie. En 2020, inspiré par deux histoires vraies, il publie son deuxième roman intitulé Absolvo Te. Celui-ci explore l’abîme entre deux nations aux origines communes marquées par une guerre fratricide depuis des décennies.

 

  • EUPL Year: 
    2021
  • EUPL Country: 

Winning Book

Absolvo Te

Le roman 'Absolvo Te' comporte quatre trames principales, abordant chacune à leur manière des questions philosophiques liées au crime, au châtiment et au pardon. Il se divise en deux cadres spatio-temporels : celui de l’Holocauste et de l’horreur des camps de concentration de l’Allemagne nazie, et celui des conflits arabo-israéliens des années 1970-1980. Chaque trame est composée de plusieurs sous-intrigues qui font intervenir des personnages secondaires tout en suivant les pérégrinations du protagoniste, Max, tout au long d’une période de 60 ans. L’auteur utilise les techniques du ‘récit dans le récit ’, de la ‘rétrospection ’, de la ‘visualisation’…. Dans le roman, l’âme humaine est explorée dans toute sa profondeur, traversée par une antilogique psychologique où bien et mal cohabitent, tandis que la soif de vengeance se heurte à la révélation soudaine que le pardon peut être une possible échappatoire. Dans ce récit hyperréaliste, le drame est si omniprésent que le réalisme tel qu’on le connaît dans la fiction s’en retrouve bouleversé. Le thème unificateur de l’histoire est la conviction intime avec laquelle se défendent les personnages. Le pardon est le message premier, mais le lecteur n’a d’autre issue qu’un pessimisme historique. Le roman offre une nouvelle perspective sur la lecture traditionnellement faite des événements historiques.

absolvo-te

Publishing House

Email Address: 
Organisation: 
Musagena

Excerpt

Absolvo Te - Георги Бърдаров - Language: Bulgarian

ABSOLVO TE!

Войната винаги се завръща, рано или късно, но винаги!

          Ако спасиш един живот, ти си спасил целия свят, но ако погубиш един живот, нима не си убил целия свят? Гледаш го, смее се човекът, мисли се за важен. Един премерен, точен, с всичка сила ритник е достатъчен да свали нахилената маска от лицето му. Да изквичи като заклана кокошка, да те погледне отдолу нагоре неразбиращо като хванато в капан животно. Тогава е време за втория ритник. Също добре премерен, в главата. Отхвърча назад, очилата се чупят, размазват се грим и сополи, текват сълзи и кръв. После още два мощни ритника в торса. От повече няма нужда. Свършен е, дори да го сглобят в болницата, си го прекършил, завинаги ще носи печата на страха в себе си. Господи, толкова е лесно. Гледаш, някаква старица си върви по улицата, дъвче студената закуска с изкуственото си чене, впила се в живота, сякаш ще векува. Не ѝ трябва много. Просто здрав тупаник в чутурата е достатъчен. После се отдалечаваш на безопасно разстояние и гледаш как около бездиханното тяло се струпват загрижените хори, които след пет минути ще я забравят, ще бият бира и ще гледат мача, както забравяме всички уроци на живота, мислейки само за себе си! А ти си свирукаш и продължаваш пътя си, защото те очаква вкусна вечеря и интересен мач по телевизията. Толкова е лесно. Тича си някакво момченце по улицата, ближе сладоледа, цели с прашка уличните котки и гълъби, мисли се за голямо и всесилно. Прицелваш се внимателно, пъхаш патрон в цевта. Патрон, произведен от няколко сплави, минал през ръцете на десетима обикновени роби на системата. Един отлива метала, друг по цял ден върти ръчката на машината за валцуване, трети го прибира от поточната линия, заедно с още хиляди подобни куршуми, предназначени да сеят смърт, четвърти, най-вероятно жени, раждали и давали живот, го редят в картонени кутии, в мрачните, недокосвани никога от слънце, пълни с прах и плъхове цехове на някоя голяма оръжейна компания, после кисел чичка, над петдесетте, с хемороиди, разведен и самотен, който от сутринта си мечтае само за чекия и хладна бира, го разпраща до магазините на десетки градове, откъдето десетки нечувстващи нищо мъже ще си го купят, ще го заредят в цевта на пушките си и ще сеят смърт със същото безразличие, с което оправят вечер жените си. Та така, пъхнал си го в цевта и се прицелваш в челото на нищо неподозиращото безгрижно момченце, което в тоя момент се е прицелило в някое нищо неподозиращо кълвящо трохички врабче. Леко дърпаш спусъка, толкова е лесно. Куршумът оставя кръгъл черен отвор с червеникави краища в челцето на момчето, което се свлича в прахта на улицата, докато врабчето отлита към синьото небе, а ти отиваш да пиеш бира в някой пъб и да гледаш вечното дерби „Барселона“ - „Реал“. Толкова е лесно да унищожиш едно човешко същество. Толкова е лесно да разрушиш един свят. Често няма нужда от ритници и куршуми, достатъчно е да кажеш само няколко думи, да го унижиш. Толкова е лесно... И толкова е трудно, безкрайно трудно да спасиш един човек, един живот, един микросвят, който за милиардите маймуноподобни по тази планета не значи нищо, но за теб е повече от всичко. За теб е целият свят!

Ако можеш някой ден, Господи, да ни простиш...

 

Животът ухае на лавандула

4 февруари 1973 г.

„При израелски удари в ивицата Газа са загинали десет палестинци, предадоха световните информационни агенции. Сред жертвите са както бойци на ХАМАС, така и цивилни. Загинали са и четиресет и пет годишна жена и двайсетгодишната ѝ дъщеря. Поредните нападения са отговор на палестински атентат срещу училищен автобус, извършен по-рано тази седмица, при който бяха ранени двама души.

Жестоко убийство разтресе Чикаго. Мъж нахлу в малка квартална градинка, разстреля двама човека, а с нож довърши още трима, между които две млади жени, едната бременна в деветия месец. Жертвите на жестокото престъпление са приятели, които всяка неделя имали традиция да се събират в градинката да пият бира. За нападателя се знае, че бил техен съсед. Финансови затруднения и опасения да загуби дома си засега са предполагаемите мотиви на нападателя.

И една малко странна новина: В Япония в малката префектура Мияги, в североизточните части на страната мъж на шейсет години се самоуби ритуално пред входа на училището, в което работел като портиер от близо четирийсет години, след като публично бил обвинен от директора че вече е само в тежест и ненужен на училището.

Днес времето ще бъде дъждовно през целия ден, с очаквани прекъсвания, разкъсване на облачността и слаби ветрове от северозапад в следобедните часове. Температурите...“

– Ейляф, Ейляф, спри това радио, взимай сандвичите и тръгвайте, брат ти ще изпусне училищния автобус, а ти ще закъснееш за работа! Чуваш ли ме, Ейляф, минава осем!

Младежът, който дъвчеше закуската си в малката кухничка, се пресегна, спря радиото, скочи и в движение довърши чашата с мляко.

*  *  *

Часовникът тихо иззвъня. 6:06! На светещия дисплей светеше и датата 06.02.1973. Мъжът в леглото потърка очи. Не беше мигвал денонощия наред. Надигна се, спусна косматите си крака на пода и потърси чехлите. Заслуша се във равномерното ѝ дишане от другата половина на леглото. Беше задрямала преди не повече от половин час. През спуснатите пердета се процеждаше предутринната светлина. Мъжът стана и тихо излезе. Отиде в тъмната кухничка. Напипа шнура на котлончето и го включи в контакта. Постави джезвето, наля вода, сипа две лъжици кафе и зачака. По обгорялото му от слънцето лице личаха дълбоко всечени бръчки. Отнесе се. Чу свистенето в последния момент. Дръпна джезвето. Опари се. Изруга тихо. Беше късно: кафето вече съскаше по нагорещения до червено котлон. Разнесе се миризмата на прегоряло жито. Мъжът изключи котлона. Пресипа кафето в метално канче и отиде в банята. Постави канчето на ръждясал поцинкован бойлер, опрян до мивката. Напълни метална паничка с вода, сложи я под мръсното напукано огледало на нивото на очите му. Насапуниса брадясалата си четина и бавно започна да дращи по нея със захабената от дългото ползване самобръсначка. Оставяше дълги розови ивици по лицето, като скиор поправящ пъртина сред потъналата в сняг планина. Спомни си единствения път, когато видя сняг, бяха на север със Себиха, малко след като се ожениха. По лицето му премина тик, бръсначката го посрещна напречно. Изохка. Тънка алена струя набразди девствения бял сняг. Облегна се на мивката и се погледна в огледалото. Остана повече от минутка така, без да мърда. Кръвта се стичаше по брадичката и гръкляна му. Една капка се отцеди и капна в ощърбената мивка. Над тоалетната чиния имаше парче вестник. Взе го, забърса кръвта, отпи от кафето и поднови ритуала. Топваше самобръсначката в металната паничка, отпиваше от кафето и продължаваше със следващата бразда. Очите му се отразяваха в огледалото дълбоки и черни, като маслини. Приключи, избърса се в жълтата грапава кърпа, която висеше от задната страна на изгнилата врата. Върна се в стаичката. Тя беше вече будна. Надигна се леко.

– Тръгваш ли?

– Да, време е.

Надигна се още малко, протегна бялата си костелива ръка и я положи върху рамото му:

– Страх ме е, Набил. Много ме е страх!

– Всичко ще бъде наред, ще видиш – на свой ред положи той косматата си длан върху нейната.

– Много ме е страх, Набил, много...

Влага изби в очите ѝ, но тя се овладя и не заплака.

– Всичко ще се оправи, Себиха, обещавам ти, всичко ще бъде наред. Аз ще се погрижа!

Стана, прегърна я леко, целуна я по челото и с бързи крачки напусна стаята, апартамента, блокчето...

Отвън го блъсна с хладината си февруарското утро. До тях имаше строеж и вятърът завихряше строителни боклуци, откъснати найлони, сивкава прах и пепел от един варел, на който пазачите цяла нощ се бяха грели и варили чай. Пепел! Миризмата, с която бе просмукан целият му живот. Раздрънканата сетра се зададе в далечината, където хоризонтът порозовяваше от набиращото скорост слънце. Стигна до спирката и с мъчително скърцане отвори врати. Набил седна на последната седалка. Имаше още неколцина сънени нещастници в ранното февруарско утро. Погълнати от своите си мисли, всеки гледаше през покритите със слой черна пепел прозорци на сетрата. Набил Назер, трийсет и три годишният учител по история и география от училището в Джейда, Палестина, бе сам.

Абсолютно сам.

 

С аромат на цъфнала вишна

15 ноември 1944 г.

Влакът потегли с мъчително свистене по релсите. Остър звук, болезнен за сетивата. След стотина метра спря. Една огромна въздишка отекна във вагона. Всъщност десетки въздишки, слели се в една, пълна с някаква отчаяна надежда. Но след няколко минути влакът тръгна отново, а скоро набра скорост и потъна в хармонично, равномерно тракане. Мъжете и жените вътре се притискаха един до друг. Нямаха друга възможност. В този конски вагон бяха натъпкани десетки, мъже, жени и деца. Млади, стари, грозни, красиви, слаби, дебели, с очила и без очила, с мустаци и без мустаци, с едно единствено общо нещо помежду им – страхът! Чудовищният, нечовешки страх.

През процепите на дъските на вагона се просмукваше лепкавият, примесен с влага ноемврийски студ. Мъжът успя с малко бутане и хитрост да се докопа до процепите на вратите, отделящи вагона от външния свят. Тук студът бе по-силен, вятърът по-остър и пронизващ, но влизаше въздух. Гаден, ноемврийски, но все пак беше въздухът на свободния свят. Мъжът надничаше с едно око през процепите. В мрака отвън прелитаха разрушени къщи, дървета, пътища, мостове, рекички... Тук там се виждаха и светлини. През белезникавите облаци по небето изплува нащърбения сърп на луната.

Мъжът до него, слаб, висок, с очила и редичка брада, го побутна по рамото:

– Папироса?

– Имаш ли?

– Да, скътал съм няколко, докато ме претърсваха, забравиха кепето.

Смъкна кепето си и от подплатата му измъкна две навити на ръка цигари, подаде му едната, извади и кибрит. Мъжете около тях, притиснати един в друг, ги погледнаха сърдито. Някои изсумтяха нещо.

– Кибрит?

– Имам, някак си се е опазил от влагата...

Мъжът се извъртя навътре към вагона, прикри се с пеша на сакото, запали едната цигара и му я подаде, после другата и се обърна отново към процепите и света отвън.

– Как мислиш, накъде ни водят?

– Най-вероятно Аушвиц...

– Чувал съм различни неща за там. Някои казват, че е просто трудов лагер, бачкаш и чакаш края на войната.

– Забрави!

– Защо?

– Ти видял ли си някой, който да се е върнал оттам?

– Не!

– Няма връщане от там.

– Чувал съм, че изгарят хора в газови камери. Не могат да изгорят толкова много хора. Нали? Това са глупости!

– Не знам, ще видим... Не искам да гадая.

– Теодор! – подаде мъжът ръка.

– Макс. Макс Шевченко.

– Музикант съм, музикант от Загреб. Свиря на цигулка във филхармонията. Свирех, де... А ти?

– Аз съм от Украйна, но израснах в Чехословакия. Студент и баскетболист.

– Играеш ли?

– Да, играех, преди войната, в Дукла Прага. Бях много добър, най-голямата надежда на чешкия баскетбол, мечтаех за Олимпиада, но всичко отиде...

– Мислиш ли, че някога...

– Дори не го и споменавай. Нищо не мисля, не искам да мисля, не мога да мисля.

– Страх ли те е?

Цигарите им угаснаха в удивителен синхрон, в една и съща секунда. Преминаваха през някакъв тъмен, притихнал в ужаса на войната град. Нищо не издаваше да има живот в него. И все пак зад стените на тези къщи със сигурност имаше хора. Уплашени, изтощени от войната, гладни, но все пак свободни.

Страх ли? Дали го беше страх? Ооо, да! Толкова много го беше страх, че можеше да се закълне как го усеща физически да го сграбчва за гърлото и притиска отляво.

Translated Excerpt

Absolvo Te - Georgi Bardarov - Translation: Christopher Buxton 

ABSOLVO TE!

War always returns, sooner or later, but always!

If you save a life, you have saved the whole world, but if you stamp out a life, have you then killed the whole world? You look at him, the guy’s laughing, thinks himself important. A measured, accurate kick at full force is enough to pull the grinning mask off his face. So he squeals like a pig chased for slaughter, so he looks up at you from below with the incomprehension of an animal caught in a trap. That’s the time for the second kick. Equally measured to the head. Flies backwards, glasses broken, smeared make-up and snot, tears and blood flow. Then two powerful kicks to the torso. You don’t need any more. He’s finished, even if they put him back together in the hospital, you’ve snapped him in two, he’ll always bear the stamp of fear within himself. Lord, it’s so easy. You look, some old woman is walking the street, chewing a cold snack with her false teeth, sunk into life, as though she’ll live a hundred years. She doesn’t need much. Just a hefty punch to the noggin is enough. Then you retreat to a safe distance and watch how around her lifeless body, concerned folk crowd around her, who will forget her, drink beer and watch a match, as we forget all lessons in life, thinking only of ourselves. And you’re whistling and you continue on your way, because a tasty supper and interesting match on the TV is awaiting you. It’s so easy. Some young boy is running in the street, licking an ice cream, aiming his catapult at street cats and pigeons, he thinks himself great and mighty. You aim carefully, stick a bullet into the chamber. A bullet, produced from several alloys, passed through the hands of a dozen ordinary slaves of the system. One pours out the metal, another turns the handle of the rolling machine, a third picks it off the production line along with thousands more identical bullets, destined to sow death, a fourth lot, most probably women, who’ve given birth and life, arrange it into cardboard boxes, into the dark warehouses of some vast arms company, never touched by the sun, full of dust and rats, thereafter a sour duffer, over fifty, with piles, divorced and lonely, who from the morning has been dreaming of a wank and a cold beer, dispatches it to shops in dozens of towns, from where dozens of men who feel nothing will buy it, will load it into their guns and will sow death with the same indifference with which they service their wives at night. So that’s the way, you’ve popped it into the chamber and you aim at the forehead of the carefree boy who suspects nothing and who at this instant has taken aim at some sparrow, who’s pecking at crumbs, suspecting nothing. You lightly squeeze the trigger, it’s that easy. The bullet leaves a round black hole in the reddening margin of the boy’s forehead, he’s collapsed in the street dust, while the sparrow has flown off into the blue sky and you go to drink beer in some pub and watch the never ending Derby – Barcelona-Real. It’s so easy to destroy a human existence. It’s so easy to destroy a world. Often there’s no need for kicks and bullets, it’s enough to say just a few words, to destroy it. It’s so easy.

And it’s so difficult, endlessly difficult, to save one guy, one life, one microcosm, which for the billions of ape-lookalikes on this planet means nothing, but for you is more than anything. For you it’s the whole world!

If some day, Lord God, you can forgive us…

 

Life smells of lavender

Fourth of February 1973

“Israeli strikes on the Gaza Strip have left tens of Palestinians dead, world news agencies have announced. Among the victims were civilians as well as Hamas fighters. A forty-five-year-old woman has died, and her twelve-year-old daughter. The latest attacks are in answer to a Palestinian attack on a school bus, carried out earlier this week, in which two people were wounded.

A savage murder has shocked Chicago. A man burst into a small neighbourhood garden, shot two guys, and with a knife finished off another three, amongst whom were two young women, one nine months pregnant. The victims of the savage crime were friends, who every Sunday kept a tradition to meet up in the garden and drink beer. What’s known about the attacker is that he was their neighbour. Financial difficulties and the threat of losing his home are the attacker’s supposed motives.

In Miagi, Japan, a township in the northeast region of the country, a sixty-year-old man carried out a ritualistic suicide  in front of the school where he had worked as a doorman for forty years, after the director publicly shamed him as being an unnecessary burden on the school. Today the weather will be rainy throughout the whole day, with expected breaks in the clouds and light winds from the north-west in the afternoon. The temperatures…”

“Eliav, Eliav, stop that radio, take the sandwiches and get going, your brother will miss the school bus and you’ll be late for work! Are you listening to me, Eliav, it’s past eight! ”

The youth, who was munching his breakfast in the small kitchen, stretched, stopped the radio, jumped up and drank the glass of milk on the move.

***

The alarm clock quietly rang. 6.06! On the flashing display the date 06.02.1973 was also lit. The man in the bed rubbed his eyes. He hadn’t slept for twenty-four hours. He got up, dropping his hairy feet to the floor, seeking his slippers. He listened to her measured breathing from the other half of the bed. She’d dozed off not more than half an hour earlier. The predawn light seeped through the closed curtains. The man stood up and quietly left. He went to the dark kitchen. He felt for the hotplate cable and plugged it in. He put the coffee pot on, poured the water, put in two spoonfuls of coffee and waited. Deep carved furrows stood out on his suntanned face. He lost himself. He heard the whistling at the last moment. He pulled at the coffee pot. He burnt himself. He swore softly. It was too late: the coffee was now seething on the now red hotplate. Spreading the smell of burnt wheat. The man switched off the hotplate. He poured the coffee into a metal jug and went to the bathroom. He put the jug on the rusty galvanized boiler, leaning against the basin. He filled a metal bowl with water, put it under the dirty cracked mirror, level with his eyes. He soaped his bristly stubble and began to slowly scrape it with a razor, worn out from long use.  He left long pink stripes on his face, like a skier making tracks on the snow-covered mountain. He remembered the only time when he’d seen snow, he was up in the north with Sabigah, not long after they’d married. His face twitched, the razor countered. He yelped. A thin scarlet runnel cut across the virgin white snow. He leant on the basin and looked into the mirror. He stayed like this for more than a minute, without moving. The blood ran down his chin and throat. One drop escaped and dripped into the cracked basin. Above the toilet there was a scrap of newspaper. He took it, wiped the blood, sipped his coffee and restarted the ritual. He dipped the razor into the metal bowl, drank up the coffee and continued with the next scrape. In the mirror eyes were reflected, deep and black as olives. He finished, wiped himself with the rough yellow towel, which hung from the back of the rotting door. He returned to the bedroom. She was now awake. She lifted herself a little.

“Are you off?”

“Yes, it’s time.”

She lifted herself up a little more, stretched out a white bony arm and put it round his shoulder. “I’m scared, Nabil. I’m really scared!”

“Everything will be OK, you’ll see.” In turn, he put his hairy hand over hers.

“I’m really scared, Nabil, really…”

Moisture invaded her eyes, but she controlled herself and didn’t cry.

“Everything will be sorted out, Sabigah, I promise you, everything will be OK. I’ll take care!”

He stood up, embraced her lightly, kissed her forehead and with quick steps, left the room, the flat, the block…

Outside the February morning buffeted him with its cold. There was a building site close by them and the wind blew up, building rubbish, scraps of plastic, grey dust and ash from a bin, at which the watchmen had warmed themselves and boiled up tea all through the night. Ash! The smell, with which his whole life had been sucked out. A rattling bus appeared in the distance, where the horizon grew rosy from the quickening sun. It reached the stop and with a painful screech the doors opened. Nabil sat on the last seat. There were a few more sleepy wretches on this early February morning. Sunk in their own thoughts, each looked out of the bus windows, covered in a film of black soot. Nabil Nazer, thirty-three-year-old teacher of history and geography at the Jeddah school, Palestine, was alone

Absolutely alone.

 

With the scent of blossoming cherries

Fifteenth of November 1944

The train pulled out with a painful screeching on the rails. A sharp noise, hurtful to the senses. After a hundred metres it stopped. A huge sigh flowed out in the wagon. Actually dozens of sighs, converging into one, full of some desperate hope. But in a few minutes the train started off again and quickly gained speed and sank into a harmonic, measured clattering. Dozens of men, women and children were crammed into this cattle wagon, jammed against each other. They had no other choice. Young, old ugly, beautiful, thin, fat, with and without spectacles, with and without moustaches with one single thing in common between them – fear! Monstrous inhuman fear.

Through the gaps in the wagon slats seeped the sticky November cold, mixed with damp. The man succeeded with a little pushing and cunning to make it to the gaps in the doors separating the wagon from the outside world. Here the cold was stronger, the wind sharper and more penetrating, but air was coming in. Horrible, ominous, but nevertheless the air of the free world. The man peered with one eye through the gaps. In the dark outside demolished houses flew by, trees, roads, bridges, rivers. Here and there were lights too. Through the off-white clouds in the sky the ragged sickle of the moon was swimming.

The man next to him, thin, tall, with glasses and sparse beard, nudged his shoulder.

“Cigarette?”

“Have you got any?”

“Yes I squirreled a few away, while they were searching me, they forgot the cap.”

He slipped off his cap and from the lining drew out two roll-ups, gave him one, took out a match. The men around them, squashed up against each other, vast angry glances. One grunted something.

“Match?”

“Got one, somehow kept from the damp…”

The man turned into the wagon’s interior, used the tails of his jacket as cover, lit one cigarette and handed it over, then the other one and turned back again to the gap and the world outside.

“What do you think, where are they taking us?”

“Auschwitz, most likely…”

“I’ve heard different things about there. Some say it’s just a labour camp, you work and wait for the end of the war.”

“Forget it!”

“Why?”

“Have you seen anyone who’s come back from there?”

“No!”

“There’s no coming back from there.”

“I’ve heard they cremate folk in gas chambers. They can’t cremate so many people. Right? That’s nonsense.”

“I don’t know, we’ll see… I don’t want to guess.”

“Teodor!” The man held out his hand.

“Max. Max Shevchenko.”

“I’m a musician, a musician from Zagreb. I play violin in the philharmonic. Well I used to play…and you?”

“I’m from the Ukraine, but I grew up in Czechoslovakia. I was a student and basketball player.”

“Do you play?”

“Yes I played before the war for Dukla Prague. I was very good, the greatest hope in Czech basketball, I dreamed of the Olympics, but everything went…”

“Do you think that sometime…”

“Don’t even mention it... I don’t think anything, I don’t want to think. I can’t think.”

“Are you afraid?”

Their cigarettes went out in amazing synchronicity in one and same second. They passed through some dark city, fallen quiet in the horror of the war. Nothing betrayed the presence of any life in it. And even so the walls of these houses surely contained people. Frightened, exhausted by the war, hungry, but free nevertheless.

Afraid? Was he afraid?  O-o-o yes! He was so very scared that he could take an oath on how he could feel fear grab his throat and squeeze from the left.

Contact Details

Watch Georgi's video