Picture of Georgi Bardarov (c) Krasena Angelova
Winning Book Image
absolvo-te

L’écrivain et scientifique bulgare Georgi Bardarov, professeur agrégé de conflits ethnoreligieux et démographie, est également vice-doyen du département de géologie et de géographie de l’Université de Sofia. Il a ouvert le cours le plus prisé sur l’art de parler en public et la rhétorique en Bulgarie, et fait partie de l’équipe créative de la maison d’édition et de production Musagena. En 2015, Bardarov remporte le premier télécrochet intellectuel destiné aux écrivains bulgares, intitulé The Manuscript, et publie ensuite son premier roman, Аз още броя дните (Je compte encore les jours). L’histoire s’inspire de l’histoire d’amour entre un musulman bosniaque et une serbe chrétienne lors du siège de Sarajevo qui eut lieu pendant la guerre de Bosnie. L’auteur remporte le prix du PEN Club et est sélectionné pour le roman de l’année en Bulgarie. En 2020, inspiré par deux histoires vraies, il publie son deuxième roman intitulé Absolvo Te. Celui-ci explore l’abîme entre deux nations aux origines communes marquées par une guerre fratricide depuis des décennies.

EUPL Year
EUPL Country

Agent / Rights Director

Publishing House

Translation Deals

Translation Deals
  • German : Anthea Verlag

Excerpt

Excerpt

Absolvo Te - Георги Бърдаров - Language: Bulgarian

ABSOLVO TE!

Войната винаги се завръща, рано или късно, но винаги!

          Ако спасиш един живот, ти си спасил целия свят, но ако погубиш един живот, нима не си убил целия свят? Гледаш го, смее се човекът, мисли се за важен. Един премерен, точен, с всичка сила ритник е достатъчен да свали нахилената маска от лицето му. Да изквичи като заклана кокошка, да те погледне отдолу нагоре неразбиращо като хванато в капан животно. Тогава е време за втория ритник. Също добре премерен, в главата. Отхвърча назад, очилата се чупят, размазват се грим и сополи, текват сълзи и кръв. После още два мощни ритника в торса. От повече няма нужда. Свършен е, дори да го сглобят в болницата, си го прекършил, завинаги ще носи печата на страха в себе си. Господи, толкова е лесно. Гледаш, някаква старица си върви по улицата, дъвче студената закуска с изкуственото си чене, впила се в живота, сякаш ще векува. Не ѝ трябва много. Просто здрав тупаник в чутурата е достатъчен. После се отдалечаваш на безопасно разстояние и гледаш как около бездиханното тяло се струпват загрижените хори, които след пет минути ще я забравят, ще бият бира и ще гледат мача, както забравяме всички уроци на живота, мислейки само за себе си! А ти си свирукаш и продължаваш пътя си, защото те очаква вкусна вечеря и интересен мач по телевизията. Толкова е лесно. Тича си някакво момченце по улицата, ближе сладоледа, цели с прашка уличните котки и гълъби, мисли се за голямо и всесилно. Прицелваш се внимателно, пъхаш патрон в цевта. Патрон, произведен от няколко сплави, минал през ръцете на десетима обикновени роби на системата. Един отлива метала, друг по цял ден върти ръчката на машината за валцуване, трети го прибира от поточната линия, заедно с още хиляди подобни куршуми, предназначени да сеят смърт, четвърти, най-вероятно жени, раждали и давали живот, го редят в картонени кутии, в мрачните, недокосвани никога от слънце, пълни с прах и плъхове цехове на някоя голяма оръжейна компания, после кисел чичка, над петдесетте, с хемороиди, разведен и самотен, който от сутринта си мечтае само за чекия и хладна бира, го разпраща до магазините на десетки градове, откъдето десетки нечувстващи нищо мъже ще си го купят, ще го заредят в цевта на пушките си и ще сеят смърт със същото безразличие, с което оправят вечер жените си. Та така, пъхнал си го в цевта и се прицелваш в челото на нищо неподозиращото безгрижно момченце, което в тоя момент се е прицелило в някое нищо неподозиращо кълвящо трохички врабче. Леко дърпаш спусъка, толкова е лесно. Куршумът оставя кръгъл черен отвор с червеникави краища в челцето на момчето, което се свлича в прахта на улицата, докато врабчето отлита към синьото небе, а ти отиваш да пиеш бира в някой пъб и да гледаш вечното дерби „Барселона“ - „Реал“. Толкова е лесно да унищожиш едно човешко същество. Толкова е лесно да разрушиш един свят. Често няма нужда от ритници и куршуми, достатъчно е да кажеш само няколко думи, да го унижиш. Толкова е лесно... И толкова е трудно, безкрайно трудно да спасиш един човек, един живот, един микросвят, който за милиардите маймуноподобни по тази планета не значи нищо, но за теб е повече от всичко. За теб е целият свят!

Ако можеш някой ден, Господи, да ни простиш...

Животът ухае на лавандула

4 февруари 1973 г.

„При израелски удари в ивицата Газа са загинали десет палестинци, предадоха световните информационни агенции. Сред жертвите са както бойци на ХАМАС, така и цивилни. Загинали са и четиресет и пет годишна жена и двайсетгодишната ѝ дъщеря. Поредните нападения са отговор на палестински атентат срещу училищен автобус, извършен по-рано тази седмица, при който бяха ранени двама души.

Жестоко убийство разтресе Чикаго. Мъж нахлу в малка квартална градинка, разстреля двама човека, а с нож довърши още трима, между които две млади жени, едната бременна в деветия месец. Жертвите на жестокото престъпление са приятели, които всяка неделя имали традиция да се събират в градинката да пият бира. За нападателя се знае, че бил техен съсед. Финансови затруднения и опасения да загуби дома си засега са предполагаемите мотиви на нападателя.

И една малко странна новина: В Япония в малката префектура Мияги, в североизточните части на страната мъж на шейсет години се самоуби ритуално пред входа на училището, в което работел като портиер от близо четирийсет години, след като публично бил обвинен от директора че вече е само в тежест и ненужен на училището.

Днес времето ще бъде дъждовно през целия ден, с очаквани прекъсвания, разкъсване на облачността и слаби ветрове от северозапад в следобедните часове. Температурите...“

– Ейляф, Ейляф, спри това радио, взимай сандвичите и тръгвайте, брат ти ще изпусне училищния автобус, а ти ще закъснееш за работа! Чуваш ли ме, Ейляф, минава осем!

Младежът, който дъвчеше закуската си в малката кухничка, се пресегна, спря радиото, скочи и в движение довърши чашата с мляко.

*  *  *

Часовникът тихо иззвъня. 6:06! На светещия дисплей светеше и датата 06.02.1973. Мъжът в леглото потърка очи. Не беше мигвал денонощия наред. Надигна се, спусна косматите си крака на пода и потърси чехлите. Заслуша се във равномерното ѝ дишане от другата половина на леглото. Беше задрямала преди не повече от половин час. През спуснатите пердета се процеждаше предутринната светлина. Мъжът стана и тихо излезе. Отиде в тъмната кухничка. Напипа шнура на котлончето и го включи в контакта. Постави джезвето, наля вода, сипа две лъжици кафе и зачака. По обгорялото му от слънцето лице личаха дълбоко всечени бръчки. Отнесе се. Чу свистенето в последния момент. Дръпна джезвето. Опари се. Изруга тихо. Беше късно: кафето вече съскаше по нагорещения до червено котлон. Разнесе се миризмата на прегоряло жито. Мъжът изключи котлона. Пресипа кафето в метално канче и отиде в банята. Постави канчето на ръждясал поцинкован бойлер, опрян до мивката. Напълни метална паничка с вода, сложи я под мръсното напукано огледало на нивото на очите му. Насапуниса брадясалата си четина и бавно започна да дращи по нея със захабената от дългото ползване самобръсначка. Оставяше дълги розови ивици по лицето, като скиор поправящ пъртина сред потъналата в сняг планина. Спомни си единствения път, когато видя сняг, бяха на север със Себиха, малко след като се ожениха. По лицето му премина тик, бръсначката го посрещна напречно. Изохка. Тънка алена струя набразди девствения бял сняг. Облегна се на мивката и се погледна в огледалото. Остана повече от минутка така, без да мърда. Кръвта се стичаше по брадичката и гръкляна му. Една капка се отцеди и капна в ощърбената мивка. Над тоалетната чиния имаше парче вестник. Взе го, забърса кръвта, отпи от кафето и поднови ритуала. Топваше самобръсначката в металната паничка, отпиваше от кафето и продължаваше със следващата бразда. Очите му се отразяваха в огледалото дълбоки и черни, като маслини. Приключи, избърса се в жълтата грапава кърпа, която висеше от задната страна на изгнилата врата. Върна се в стаичката. Тя беше вече будна. Надигна се леко.

– Тръгваш ли?

– Да, време е.

Надигна се още малко, протегна бялата си костелива ръка и я положи върху рамото му:

– Страх ме е, Набил. Много ме е страх!

– Всичко ще бъде наред, ще видиш – на свой ред положи той косматата си длан върху нейната.

– Много ме е страх, Набил, много...

Влага изби в очите ѝ, но тя се овладя и не заплака.

– Всичко ще се оправи, Себиха, обещавам ти, всичко ще бъде наред. Аз ще се погрижа!

Стана, прегърна я леко, целуна я по челото и с бързи крачки напусна стаята, апартамента, блокчето...

Отвън го блъсна с хладината си февруарското утро. До тях имаше строеж и вятърът завихряше строителни боклуци, откъснати найлони, сивкава прах и пепел от един варел, на който пазачите цяла нощ се бяха грели и варили чай. Пепел! Миризмата, с която бе просмукан целият му живот. Раздрънканата сетра се зададе в далечината, където хоризонтът порозовяваше от набиращото скорост слънце. Стигна до спирката и с мъчително скърцане отвори врати. Набил седна на последната седалка. Имаше още неколцина сънени нещастници в ранното февруарско утро. Погълнати от своите си мисли, всеки гледаше през покритите със слой черна пепел прозорци на сетрата. Набил Назер, трийсет и три годишният учител по история и география от училището в Джейда, Палестина, бе сам.

Абсолютно сам.

С аромат на цъфнала вишна

15 ноември 1944 г.

Влакът потегли с мъчително свистене по релсите. Остър звук, болезнен за сетивата. След стотина метра спря. Една огромна въздишка отекна във вагона. Всъщност десетки въздишки, слели се в една, пълна с някаква отчаяна надежда. Но след няколко минути влакът тръгна отново, а скоро набра скорост и потъна в хармонично, равномерно тракане. Мъжете и жените вътре се притискаха един до друг. Нямаха друга възможност. В този конски вагон бяха натъпкани десетки, мъже, жени и деца. Млади, стари, грозни, красиви, слаби, дебели, с очила и без очила, с мустаци и без мустаци, с едно единствено общо нещо помежду им – страхът! Чудовищният, нечовешки страх.

През процепите на дъските на вагона се просмукваше лепкавият, примесен с влага ноемврийски студ. Мъжът успя с малко бутане и хитрост да се докопа до процепите на вратите, отделящи вагона от външния свят. Тук студът бе по-силен, вятърът по-остър и пронизващ, но влизаше въздух. Гаден, ноемврийски, но все пак беше въздухът на свободния свят. Мъжът надничаше с едно око през процепите. В мрака отвън прелитаха разрушени къщи, дървета, пътища, мостове, рекички... Тук там се виждаха и светлини. През белезникавите облаци по небето изплува нащърбения сърп на луната.

Мъжът до него, слаб, висок, с очила и редичка брада, го побутна по рамото:

– Папироса?

– Имаш ли?

– Да, скътал съм няколко, докато ме претърсваха, забравиха кепето.

Смъкна кепето си и от подплатата му измъкна две навити на ръка цигари, подаде му едната, извади и кибрит. Мъжете около тях, притиснати един в друг, ги погледнаха сърдито. Някои изсумтяха нещо.

– Кибрит?

– Имам, някак си се е опазил от влагата...

Мъжът се извъртя навътре към вагона, прикри се с пеша на сакото, запали едната цигара и му я подаде, после другата и се обърна отново към процепите и света отвън.

– Как мислиш, накъде ни водят?

– Най-вероятно Аушвиц...

– Чувал съм различни неща за там. Някои казват, че е просто трудов лагер, бачкаш и чакаш края на войната.

– Забрави!

– Защо?

– Ти видял ли си някой, който да се е върнал оттам?

– Не!

– Няма връщане от там.

– Чувал съм, че изгарят хора в газови камери. Не могат да изгорят толкова много хора. Нали? Това са глупости!

– Не знам, ще видим... Не искам да гадая.

– Теодор! – подаде мъжът ръка.

– Макс. Макс Шевченко.

– Музикант съм, музикант от Загреб. Свиря на цигулка във филхармонията. Свирех, де... А ти?

– Аз съм от Украйна, но израснах в Чехословакия. Студент и баскетболист.

– Играеш ли?

– Да, играех, преди войната, в Дукла Прага. Бях много добър, най-голямата надежда на чешкия баскетбол, мечтаех за Олимпиада, но всичко отиде...

– Мислиш ли, че някога...

– Дори не го и споменавай. Нищо не мисля, не искам да мисля, не мога да мисля.

– Страх ли те е?

Цигарите им угаснаха в удивителен синхрон, в една и съща секунда. Преминаваха през някакъв тъмен, притихнал в ужаса на войната град. Нищо не издаваше да има живот в него. И все пак зад стените на тези къщи със сигурност имаше хора. Уплашени, изтощени от войната, гладни, но все пак свободни.

Страх ли? Дали го беше страх? Ооо, да! Толкова много го беше страх, че можеше да се закълне как го усеща физически да го сграбчва за гърлото и притиска отляво.